pastiche
Постинги в блога от Март, 2011 г.
26.03.2011 14:26 -
'все още на света има неща, които едно сърце не може да понесе' ...
Сърцето понася всичко. Макар прекалено много да беше това, което трябваше да понесем, ние успяхме - преглътнахме го и го надмогнахме. По пътя несъмнено изгубихме сърцата си. С тях платихме за волята си да живеем. Трябваше да ги откъснем от себе си, защото те се съпротивляваха - искаха да се откажат, когато ние бяхме така решени да завършим пътя си. В началото ги лъжехме, говорихме им като на деца и ги убеждавахме, че няма нищо страшно, разказвахме им приказки и ги приспивахме. После ги наказвахме - изправени срещу стената в ъгъла, те плачеха и през сълзите си ни укоряваха с кристала на тъгата си и се чувстваха предадени. Не разбираха защо ги оставяме безпомощни и не проумяваха вината си. Изоставяхме ги, водехме ги в непознатото, позволявахме им да се отдалечат, унесени в простора, и си тръгвахме. Но те винаги намираха пътя си обратно.
Накрая - в някоя от нощите - ги приспахме тихо и ги умъртвихме в съня им. Вярвахме, че правихме добро, че ги лишаваме от техните страдания...
И открихме път за себе си. Себе си?!
23.03.2011 15:49 -
библиотеката холоуей
"Мечтата ми е да прекарам живота си в една огромна библиотека", каза ми един приятел веднъж. Беше зимна нощ в малък град, притаен в планината. Въздухът миришеше на настъпващ сняг.
Такива думи се закодират завинаги в съзнанието ми. Появата им остава по истинска от нещото, което означават.
Оттогава винаги намирам покой в библиотеките. Ето ме сред книгите. Библиотеките са местата, където се събират ангелите, преди да изберат да паднат. Библиотеките са местата, където светът съществува, умножен и подреден в хиляди нано-реалности. Тук е възможно най-обективното измерение на свободата. Тук не те преследва никой. Всеки знае, че в библиотеките човек отива сам и че там трябва да се мълчи. Да обезпокоиш някого между книгите е най-зверската форма на опресия - то е все едно да лишиш човека от дъха му, да отнемеш земята му, да екстрадираш рода му.
Има библиотеки, които са пълни с илюзии; има библиотеки, които са пълни с тайни и с мрак; библиотеки пълни с ридание, със сълзи. Но винаги библиотеките са безкрайни -безбрежни. Винаги във всяка от тях намираш ъгъл, в който няма никой друг, освен теб. Този ъгъл често е единственото място, където би могъл да оставиш обвивката си и да си тръгнеш; ...и да знаеш, че тя ще чака завръщането ти; ще те чака... - цяла и непокътната.
Такива думи се закодират завинаги в съзнанието ми. Появата им остава по истинска от нещото, което означават.
Оттогава винаги намирам покой в библиотеките. Ето ме сред книгите. Библиотеките са местата, където се събират ангелите, преди да изберат да паднат. Библиотеките са местата, където светът съществува, умножен и подреден в хиляди нано-реалности. Тук е възможно най-обективното измерение на свободата. Тук не те преследва никой. Всеки знае, че в библиотеките човек отива сам и че там трябва да се мълчи. Да обезпокоиш някого между книгите е най-зверската форма на опресия - то е все едно да лишиш човека от дъха му, да отнемеш земята му, да екстрадираш рода му.
Има библиотеки, които са пълни с илюзии; има библиотеки, които са пълни с тайни и с мрак; библиотеки пълни с ридание, със сълзи. Но винаги библиотеките са безкрайни -безбрежни. Винаги във всяка от тях намираш ъгъл, в който няма никой друг, освен теб. Този ъгъл често е единственото място, където би могъл да оставиш обвивката си и да си тръгнеш; ...и да знаеш, че тя ще чака завръщането ти; ще те чака... - цяла и непокътната.
22.03.2011 17:24 -
::
1:30. Събуждам се с мисли за нея. Още дълго лежа в леглото и се опитвам да си я спомня. Завивам се през глава, за да прогоня светлината и тя се появява в сумрака. Знам, че всичко ще свърши скоро, но оставам вгледан в бледите й овални форми и пропъждам мислите си. Докосвам я дълго и върху дланите ми полепва шифърът на тихата й възбуда. Опитвам се да отгатна какво ще й хареса, но тя предугажда тревогата ми. Обгръща ме с тялото си и аз притихвам в несъзнателния й ритъм. Плъзваме се по лекотата на времето. Знам, че се чувства свободна, че е цялата себе си. Била е там - в безтегловността на времето - много преди мен, и може би десетки пъти повече от мен. Слива се с присъствието ми в някакво безпаметно, неизразимо удоволствие. В тишината между дъха й затварям очи и се потапям в помирението й с тялото си, с далечния шум на следобеда,... застиналата бездна отвъд стените на стаята.
Самолетът й излита същия ден. След порцелановото й "сбогом" знам, че ще се върне. Не съм сигурен дали трябва. Обръщам се към остатъка от себе си. Опитвам се да съчетая частиците, разхвърляни в празнотата. По-реален съм от всякога. Тук съм целият аз - вприщил здраво ръце в труда по възобновяването на себе си.
Самолетът й излита същия ден. След порцелановото й "сбогом" знам, че ще се върне. Не съм сигурен дали трябва. Обръщам се към остатъка от себе си. Опитвам се да съчетая частиците, разхвърляни в празнотата. По-реален съм от всякога. Тук съм целият аз - вприщил здраво ръце в труда по възобновяването на себе си.
19.03.2011 00:01 -
накратко
Няколко абсолютни обсесии. Или лайтмотивите на едно съществуване, доколкото може да бъде обективизирано.
Споменът: вестителят на мечтите. Лице в лице с него мисълта ми се превръща в нощ, населена с призраци. Опорната точка на презрението ми към себе си.
Мечтите: това е бъдеще в миналото. За мен винаги то остана също толкова недостижимо, колкото нощното индиго на морето . Омразата ми към тях нараства всеки ден. Не защото много малко от тях се изпълниха. А защото много малко от тях се оказаха основателни.
Дългът: той е като кожата ми, като кръвта и костите ми. Завеща го баща ми със смъртта си. Завеща ми го майка ми с тъжните си, самотни очи и отчаяната борба за хляба ни. Прегърбен съм от тежестта му. Понякога изглеждам жалък.
Смъртта: тя наистина е факт за живите. Тя е най-неоспоримият факт от моя живот. Едва ли някога ще я надмогна.
Сексът: тясно свързан със смъртта. И бягство, и път към нея. Най-парадоксалното съ-битие. Също така, хищничество. Рано или късно единият изяжда другия. Една от най-жестоките социални опресии в живота ми. Битка между желанието за интимност и страха от света на другия.
Егото: най-висшото битие на абсурда. Може би една от големите и тревожни истини за мен. Нещото, което ме изкарва извън равновесие и ме отдалечава от вярата в себе си. В дългите затишия между непосредствената му проява, изяждам себе си. В присъствието му, се храня с надмощието си над другите. Най-добрите ми приятели ми помогнаха да го видя. Разтърсващата болка от думите им винаги ще остане в мен.
Посредствеността: моята собствена. Мястото където се скъса нишката между мечтите и егото. Епицентърът на много от трусовете в живота ми, след които оцелях на косъм, само с помощта на неистово озлобление към себе си и към другите.
Съвестта: моята годеница бяла. Когато бях невръстно момче, ме сгодиха за нея. Сестрата на дълга. Намразвам тихото й, грижовно присъствие, както затворникът намразва надзирателя си.
::
И разбира се, премълчаното ще е повече от изреченото. В пъти. Моля ви, посочете ми човека, който има смелостта да осезае - и да признае - себе си. Той ще е моят пророк... И сетне - един от моите призраци...
Споменът: вестителят на мечтите. Лице в лице с него мисълта ми се превръща в нощ, населена с призраци. Опорната точка на презрението ми към себе си.
Мечтите: това е бъдеще в миналото. За мен винаги то остана също толкова недостижимо, колкото нощното индиго на морето . Омразата ми към тях нараства всеки ден. Не защото много малко от тях се изпълниха. А защото много малко от тях се оказаха основателни.
Дългът: той е като кожата ми, като кръвта и костите ми. Завеща го баща ми със смъртта си. Завеща ми го майка ми с тъжните си, самотни очи и отчаяната борба за хляба ни. Прегърбен съм от тежестта му. Понякога изглеждам жалък.
Смъртта: тя наистина е факт за живите. Тя е най-неоспоримият факт от моя живот. Едва ли някога ще я надмогна.
Сексът: тясно свързан със смъртта. И бягство, и път към нея. Най-парадоксалното съ-битие. Също така, хищничество. Рано или късно единият изяжда другия. Една от най-жестоките социални опресии в живота ми. Битка между желанието за интимност и страха от света на другия.
Егото: най-висшото битие на абсурда. Може би една от големите и тревожни истини за мен. Нещото, което ме изкарва извън равновесие и ме отдалечава от вярата в себе си. В дългите затишия между непосредствената му проява, изяждам себе си. В присъствието му, се храня с надмощието си над другите. Най-добрите ми приятели ми помогнаха да го видя. Разтърсващата болка от думите им винаги ще остане в мен.
Посредствеността: моята собствена. Мястото където се скъса нишката между мечтите и егото. Епицентърът на много от трусовете в живота ми, след които оцелях на косъм, само с помощта на неистово озлобление към себе си и към другите.
Съвестта: моята годеница бяла. Когато бях невръстно момче, ме сгодиха за нея. Сестрата на дълга. Намразвам тихото й, грижовно присъствие, както затворникът намразва надзирателя си.
::
И разбира се, премълчаното ще е повече от изреченото. В пъти. Моля ви, посочете ми човека, който има смелостта да осезае - и да признае - себе си. Той ще е моят пророк... И сетне - един от моите призраци...
17.03.2011 23:23 -
~
имало едно време на изток
нещо, което не бе наистина сянка на себе си
нещо, което не бе наистина сянка на себе си
17.03.2011 05:18 -
Lost Highway Hotel
cruise me babe
cruci me babe
15.03.2011 03:47 -
...продължение
Затрупан съм с работа, толкова много работа, че да ми изтекат очите, докато я свърша. Преместих се от спалнята – там масата не ми стига, за да побера и книгите, и статиите, и тетрадките, и лаптопа. Сега съм в кухнята. 1:25 след полунощ. И някак си не мога да сложа нищо в ред. Чувствам се празен като след тягостно, скучно тържество. Прелиствам страниците по навик, за да видя нещо, което да задържи вниманието ми и се губя в бялото между думите, между буквите. Бялото ме отнася напред-назад във времето. И двете болят. Много болят. Като че ли светът отказва да се събуди, да се случи, да се засвидетелства. Така е през нощта. Нищо не се случва, а това, което се появява, е жалка отломка, крехка сянка, която се срамува от себе си. Изкушавам се да отида до прозореца и да наблюдавам нереалните движения на петната в тъмното. Но този прозорец не гледа на никъде. Няма нито една отразена светлина. Сега, вече 1:33 след полунощ, знам кой ще прочете това. Благодаря ви. Иска ми се да можех да ви назова, но не знам имената ви. Понякога се чудя кои сте. Най-сетне да чуя гласовете ви. Да чуя гласовете ви. И да бъда спокоен. Спокоен. Шепот в една несподелима нощ. Може би не знаете, но ставате свидетели на мечтите ми, които сега са само едно притихнало множество. Преди те се надигаха със сила, способна да върши чудеса. Навярно времето промени всичко. Не мога да се сетя за нито едно нещо, което остана същото. Аз не успях да запазя нищо. Но искам да говоря за вас, да пиша за вас. Страшната истина е, че безкрайно се нуждая от вас. Аз изоставих твърде много хора в живота си... - за толкова кратко време. За всичко най-важно, за всичко, което имаше значение, аз излъгах. Изигравах, имитирах. Съществувах само за себе си. Когато мисля за хората, които обичам, виждам лицата им винаги разплакани, винаги тъжни, познали, че ще ги изоставя. Отнемах, бягах и прикривах следите си. Затова ли сега не мога да подредя мислите си? Искам да очаквам някой друг тази нощ. Не отново тях двамата. Съвестта и Споменът. Но ето те отново седят срещу мен, хванати за ръка. Гледат ме с призрачни погледи от другия край на масата. Не мога да вдигна глава от буквите. Страх ме е да ги погледна. Призраци. Моля, тръгнете си. Тръгнете си. Моля ви...
