Постинг
23.02.2012 21:04 -
размисли някакви
"...аз вече говорих. сега си слушам ехото."
"Нощем по покривите"
А настоящето понасмърдява. Взимат се сенки на хора,
превръщат се в случки.
все незавършени, все хладнокръвни, все безметежни.
Нощите са приказно студени.
Театрално умираме. Иска ни се - някак си.
По-късно, неизменно се появявам Аз.
/целият минало съм - разбира се/
Аз имам поне един починал родител.
И за всеки един труп,
насреща ми идат поне три самозвани спасители.
Подобаващо ги отпращам.
Не обичам да запълвам липсата с кукли.
Все едно да се любиш със майка си.
А ако не ме боляха краката,
вече щях да съм тръгнал.
Вместо това пресмятам изпуснати ползи -
към момента всичко се закръгля на нула.
Търсене
За този блог
Гласове: 382
