Блогът на iidresidual ::. . . продължение

Постинг

15.03.2011 03:47 - ...продължение

Автор: iidresidual Категория: Лични дневници

Прочетен: 2490 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 16.03.2011 02:55

Затрупан съм с работа, толкова много работа, че да ми изтекат очите, докато я свърша. Преместих се от спалнята – там масата не ми стига, за да побера и книгите, и статиите, и тетрадките, и лаптопа. Сега съм в кухнята. 1:25 след полунощ. И някак си не мога да сложа нищо в ред. Чувствам се празен като след тягостно, скучно тържество. Прелиствам страниците по навик, за да видя нещо, което да задържи вниманието ми и се губя в бялото между думите, между буквите. Бялото ме отнася напред-назад във времето. И двете болят. Много болят. Като че ли светът отказва да се събуди, да се случи, да се засвидетелства. Така е през нощта. Нищо не се случва, а това, което се появява, е жалка отломка, крехка сянка, която се срамува от себе си. Изкушавам се да отида до прозореца и да наблюдавам нереалните движения на петната в тъмното. Но този прозорец не гледа на никъде. Няма нито една отразена светлина. Сега, вече 1:33 след полунощ, знам кой ще прочете това. Благодаря ви. Иска ми се да можех да ви назова, но не знам имената ви. Понякога се чудя кои сте. Най-сетне да чуя гласовете ви. Да чуя гласовете ви. И да бъда спокоен. Спокоен. Шепот в една несподелима нощ. Може би не знаете, но ставате свидетели на мечтите ми, които сега са само едно притихнало множество. Преди те се надигаха със сила, способна да върши чудеса. Навярно времето промени всичко. Не мога да се сетя за нито едно нещо, което остана същото. Аз не успях да запазя нищо. Но искам да говоря за вас, да пиша за вас. Страшната истина е, че безкрайно се нуждая от вас. Аз изоставих твърде много хора в живота си... - за толкова кратко време. За всичко най-важно, за всичко, което имаше значение, аз излъгах. Изигравах, имитирах. Съществувах само за себе си. Когато мисля за хората, които обичам, виждам лицата им винаги разплакани, винаги тъжни, познали, че ще ги изоставя. Отнемах, бягах и прикривах следите си. Затова ли сега не мога да подредя мислите си? Искам да очаквам някой друг тази нощ. Не отново тях двамата. Съвестта и Споменът. Но ето те отново седят срещу мен, хванати за ръка. Гледат ме с призрачни погледи от другия край на масата. Не мога да вдигна глава от буквите. Страх ме е да ги погледна. Призраци. Моля, тръгнете си. Тръгнете си. Моля ви...

Нагоре