Нашата любов с М. беше концептуална любов. М. беше едно от тези момичета, които за всяко нещо си имат концепция. Всяко събитие, всеки факт от живота им, всяка енергия имат място и обяснение в стройната структура на тяхната Концепция за нещата. 
Аз пък, за зла участ, си бях малко мистик и на това отгоре адски много се захласвах по херменевтиката. С две думи, за мен всичко си беше относително, необяснимо, и много, много, много лично. Нещата, свързани с мен, винаги са излизали на бял свят с насилието и упойката на цезарово сечение. Изобщо аз с М. си изкарах една доста дълга и проблемна бременност - приблизително 10 години. Толкова ми отне да призная на М. юношеската си любов.
И разбира се, винаги, когато признаваш нещо след толкова време, пиши го бегало.
И така М. избяга от живота ми. В отговор и аз избягах от нейния. Сега може би и двамата живеем с горчивото усещане за пропиляно време.
М., със своята Концепция за нещата, вероятно има обяснение за случилото си. И е успяла да му обърне гръб. И правейки това,  да преметне небрежно красивата си коса от едната страна на шията си. Надявам се да е така.
Междувременно аз все още не знам къде ми е бил умът. Нито пък знам къде е сега. Или къде ще бъде...
Мислейки така, малко ме поболява. Защото май М. е била права. Кое момиче с концепция иска да бъде с човек, който не може да си найде ума?