pastiche
Постинги в блога
15.04.2011 11:06 -
да би да дада....
В "граничните ситуации" човек преоткрива старите максими. Животът често е като математиката. Изваждаш от едно множество и добавяш към друго множество.
Ако времето очертава две такива множества, с напредването на възрастта изваждаш от това, което е пред теб, и добавяш към това зад теб.
Всичко си остава една и съща тоталност, само дето едната й част клони към 0. Няма лошо::
Не исках да го казвам, но на всички рожденици: Честито!
Ако времето очертава две такива множества, с напредването на възрастта изваждаш от това, което е пред теб, и добавяш към това зад теб.
Всичко си остава една и съща тоталност, само дето едната й част клони към 0. Няма лошо::
Не исках да го казвам, но на всички рожденици: Честито!
13.04.2011 15:24 -
#
толкова много поети.
от толкова много поети не останаха малки улички.
не останаха крайбрежия, неосеменени с поетични тежнения.
нека сложим ръка (лявата) на булевардите,
едно поколение в упражнение по лирично предприемачество
един инкубатор за водевили,
критичната маса на едно ускорително движение
със заглавие - и по стил -
"относително"
от толкова много поети не останаха малки улички.
не останаха крайбрежия, неосеменени с поетични тежнения.
нека сложим ръка (лявата) на булевардите,
едно поколение в упражнение по лирично предприемачество
един инкубатор за водевили,
критичната маса на едно ускорително движение
със заглавие - и по стил -
"относително"
12.04.2011 16:06 -
@ olga's
не бях виждал някой да пие
водка с вино.
- Това е Олга! И аз съм Олга! Двете сме известни като Олгазъм!
казвам си... и се потапям в атмосферата!
двете побързват да се засмеят на неуместните си шеги и остават с топли погледи в сумрака на беседката, до пламъците на въглените - настанявам се удобно в грижовната им красота...
< ка-ло-ка-га-ти-я>
водка с вино.
- Това е Олга! И аз съм Олга! Двете сме известни като Олгазъм!
казвам си... и се потапям в атмосферата!
двете побързват да се засмеят на неуместните си шеги и остават с топли погледи в сумрака на беседката, до пламъците на въглените - настанявам се удобно в грижовната им красота...
< ка-ло-ка-га-ти-я>
06.04.2011 06:14 -
equinox
и защото не можеш за 2 дни да възвърнеш пропуснатото за 2 години
и защото въпреки всички локални maxima и minima
идва equilibrium
coltrane свири equinox ...горчиво...
и защото въпреки всички локални maxima и minima
идва equilibrium
coltrane свири equinox ...горчиво...
02.04.2011 16:43 -
~~
Вулгарното е моят начин да излекувам себе си от приятелството на онези, които не надмогнаха химерата на мнимото си великодушие. То беше изпитано в делниците и не устоя на изкушенията. Някои от "приятелите" ми твърдяха, че съдят от изначални принципи, като изхождаха единствено от представата за себе си - това незавършено плашило! Винаги когато развенчавам себе си, затръшвам вратата пред очите им. Дистанцията е спасението от избора им да ме впримчат в лесните решения на претенциите за една всеобхватна, чиста истина. (Наоколо ми нея я рязвяват тези, които никога не впримчват длани в издигането й)
Радват ме и ме изумяват погледите им, когато от святост и светлост ставам омерзителен и агресивен. Жалеят и ридаят все едно съм мъртъв. Молят ме да се завърна. И когато отново съм такъв, какъвто са свикнали да ме имат, се покланят до земята; за всичко, което съм направил за тях.
Радват ме и ме изумяват погледите им, когато от святост и светлост ставам омерзителен и агресивен. Жалеят и ридаят все едно съм мъртъв. Молят ме да се завърна. И когато отново съм такъв, какъвто са свикнали да ме имат, се покланят до земята; за всичко, което съм направил за тях.
02.04.2011 15:41 -
~
Всичките ми любовници бяха порно-актриси. Изживяваха множествени оргазми и ме гледаха с погледи, извити нагоре. Когато камерата спираше да снима, ме питаха дали гримът им отива. Т.е. казваха ми, че ме обичат. На една от тях отвърнах, че гримът несъмнено й отива много. Беше точно преди кулминацията. Оттогава мразя кулминациите.
26.03.2011 14:26 -
'все още на света има неща, които едно сърце не може да понесе' ...
Сърцето понася всичко. Макар прекалено много да беше това, което трябваше да понесем, ние успяхме - преглътнахме го и го надмогнахме. По пътя несъмнено изгубихме сърцата си. С тях платихме за волята си да живеем. Трябваше да ги откъснем от себе си, защото те се съпротивляваха - искаха да се откажат, когато ние бяхме така решени да завършим пътя си. В началото ги лъжехме, говорихме им като на деца и ги убеждавахме, че няма нищо страшно, разказвахме им приказки и ги приспивахме. После ги наказвахме - изправени срещу стената в ъгъла, те плачеха и през сълзите си ни укоряваха с кристала на тъгата си и се чувстваха предадени. Не разбираха защо ги оставяме безпомощни и не проумяваха вината си. Изоставяхме ги, водехме ги в непознатото, позволявахме им да се отдалечат, унесени в простора, и си тръгвахме. Но те винаги намираха пътя си обратно.
Накрая - в някоя от нощите - ги приспахме тихо и ги умъртвихме в съня им. Вярвахме, че правихме добро, че ги лишаваме от техните страдания...
И открихме път за себе си. Себе си?!
23.03.2011 15:49 -
библиотеката холоуей
"Мечтата ми е да прекарам живота си в една огромна библиотека", каза ми един приятел веднъж. Беше зимна нощ в малък град, притаен в планината. Въздухът миришеше на настъпващ сняг.
Такива думи се закодират завинаги в съзнанието ми. Появата им остава по истинска от нещото, което означават.
Оттогава винаги намирам покой в библиотеките. Ето ме сред книгите. Библиотеките са местата, където се събират ангелите, преди да изберат да паднат. Библиотеките са местата, където светът съществува, умножен и подреден в хиляди нано-реалности. Тук е възможно най-обективното измерение на свободата. Тук не те преследва никой. Всеки знае, че в библиотеките човек отива сам и че там трябва да се мълчи. Да обезпокоиш някого между книгите е най-зверската форма на опресия - то е все едно да лишиш човека от дъха му, да отнемеш земята му, да екстрадираш рода му.
Има библиотеки, които са пълни с илюзии; има библиотеки, които са пълни с тайни и с мрак; библиотеки пълни с ридание, със сълзи. Но винаги библиотеките са безкрайни -безбрежни. Винаги във всяка от тях намираш ъгъл, в който няма никой друг, освен теб. Този ъгъл често е единственото място, където би могъл да оставиш обвивката си и да си тръгнеш; ...и да знаеш, че тя ще чака завръщането ти; ще те чака... - цяла и непокътната.
Такива думи се закодират завинаги в съзнанието ми. Появата им остава по истинска от нещото, което означават.
Оттогава винаги намирам покой в библиотеките. Ето ме сред книгите. Библиотеките са местата, където се събират ангелите, преди да изберат да паднат. Библиотеките са местата, където светът съществува, умножен и подреден в хиляди нано-реалности. Тук е възможно най-обективното измерение на свободата. Тук не те преследва никой. Всеки знае, че в библиотеките човек отива сам и че там трябва да се мълчи. Да обезпокоиш някого между книгите е най-зверската форма на опресия - то е все едно да лишиш човека от дъха му, да отнемеш земята му, да екстрадираш рода му.
Има библиотеки, които са пълни с илюзии; има библиотеки, които са пълни с тайни и с мрак; библиотеки пълни с ридание, със сълзи. Но винаги библиотеките са безкрайни -безбрежни. Винаги във всяка от тях намираш ъгъл, в който няма никой друг, освен теб. Този ъгъл често е единственото място, където би могъл да оставиш обвивката си и да си тръгнеш; ...и да знаеш, че тя ще чака завръщането ти; ще те чака... - цяла и непокътната.
22.03.2011 17:24 -
::
1:30. Събуждам се с мисли за нея. Още дълго лежа в леглото и се опитвам да си я спомня. Завивам се през глава, за да прогоня светлината и тя се появява в сумрака. Знам, че всичко ще свърши скоро, но оставам вгледан в бледите й овални форми и пропъждам мислите си. Докосвам я дълго и върху дланите ми полепва шифърът на тихата й възбуда. Опитвам се да отгатна какво ще й хареса, но тя предугажда тревогата ми. Обгръща ме с тялото си и аз притихвам в несъзнателния й ритъм. Плъзваме се по лекотата на времето. Знам, че се чувства свободна, че е цялата себе си. Била е там - в безтегловността на времето - много преди мен, и може би десетки пъти повече от мен. Слива се с присъствието ми в някакво безпаметно, неизразимо удоволствие. В тишината между дъха й затварям очи и се потапям в помирението й с тялото си, с далечния шум на следобеда,... застиналата бездна отвъд стените на стаята.
Самолетът й излита същия ден. След порцелановото й "сбогом" знам, че ще се върне. Не съм сигурен дали трябва. Обръщам се към остатъка от себе си. Опитвам се да съчетая частиците, разхвърляни в празнотата. По-реален съм от всякога. Тук съм целият аз - вприщил здраво ръце в труда по възобновяването на себе си.
Самолетът й излита същия ден. След порцелановото й "сбогом" знам, че ще се върне. Не съм сигурен дали трябва. Обръщам се към остатъка от себе си. Опитвам се да съчетая частиците, разхвърляни в празнотата. По-реален съм от всякога. Тук съм целият аз - вприщил здраво ръце в труда по възобновяването на себе си.
19.03.2011 00:01 -
накратко
Няколко абсолютни обсесии. Или лайтмотивите на едно съществуване, доколкото може да бъде обективизирано.
Споменът: вестителят на мечтите. Лице в лице с него мисълта ми се превръща в нощ, населена с призраци. Опорната точка на презрението ми към себе си.
Мечтите: това е бъдеще в миналото. За мен винаги то остана също толкова недостижимо, колкото нощното индиго на морето . Омразата ми към тях нараства всеки ден. Не защото много малко от тях се изпълниха. А защото много малко от тях се оказаха основателни.
Дългът: той е като кожата ми, като кръвта и костите ми. Завеща го баща ми със смъртта си. Завеща ми го майка ми с тъжните си, самотни очи и отчаяната борба за хляба ни. Прегърбен съм от тежестта му. Понякога изглеждам жалък.
Смъртта: тя наистина е факт за живите. Тя е най-неоспоримият факт от моя живот. Едва ли някога ще я надмогна.
Сексът: тясно свързан със смъртта. И бягство, и път към нея. Най-парадоксалното съ-битие. Също така, хищничество. Рано или късно единият изяжда другия. Една от най-жестоките социални опресии в живота ми. Битка между желанието за интимност и страха от света на другия.
Егото: най-висшото битие на абсурда. Може би една от големите и тревожни истини за мен. Нещото, което ме изкарва извън равновесие и ме отдалечава от вярата в себе си. В дългите затишия между непосредствената му проява, изяждам себе си. В присъствието му, се храня с надмощието си над другите. Най-добрите ми приятели ми помогнаха да го видя. Разтърсващата болка от думите им винаги ще остане в мен.
Посредствеността: моята собствена. Мястото където се скъса нишката между мечтите и егото. Епицентърът на много от трусовете в живота ми, след които оцелях на косъм, само с помощта на неистово озлобление към себе си и към другите.
Съвестта: моята годеница бяла. Когато бях невръстно момче, ме сгодиха за нея. Сестрата на дълга. Намразвам тихото й, грижовно присъствие, както затворникът намразва надзирателя си.
::
И разбира се, премълчаното ще е повече от изреченото. В пъти. Моля ви, посочете ми човека, който има смелостта да осезае - и да признае - себе си. Той ще е моят пророк... И сетне - един от моите призраци...
Споменът: вестителят на мечтите. Лице в лице с него мисълта ми се превръща в нощ, населена с призраци. Опорната точка на презрението ми към себе си.
Мечтите: това е бъдеще в миналото. За мен винаги то остана също толкова недостижимо, колкото нощното индиго на морето . Омразата ми към тях нараства всеки ден. Не защото много малко от тях се изпълниха. А защото много малко от тях се оказаха основателни.
Дългът: той е като кожата ми, като кръвта и костите ми. Завеща го баща ми със смъртта си. Завеща ми го майка ми с тъжните си, самотни очи и отчаяната борба за хляба ни. Прегърбен съм от тежестта му. Понякога изглеждам жалък.
Смъртта: тя наистина е факт за живите. Тя е най-неоспоримият факт от моя живот. Едва ли някога ще я надмогна.
Сексът: тясно свързан със смъртта. И бягство, и път към нея. Най-парадоксалното съ-битие. Също така, хищничество. Рано или късно единият изяжда другия. Една от най-жестоките социални опресии в живота ми. Битка между желанието за интимност и страха от света на другия.
Егото: най-висшото битие на абсурда. Може би една от големите и тревожни истини за мен. Нещото, което ме изкарва извън равновесие и ме отдалечава от вярата в себе си. В дългите затишия между непосредствената му проява, изяждам себе си. В присъствието му, се храня с надмощието си над другите. Най-добрите ми приятели ми помогнаха да го видя. Разтърсващата болка от думите им винаги ще остане в мен.
Посредствеността: моята собствена. Мястото където се скъса нишката между мечтите и егото. Епицентърът на много от трусовете в живота ми, след които оцелях на косъм, само с помощта на неистово озлобление към себе си и към другите.
Съвестта: моята годеница бяла. Когато бях невръстно момче, ме сгодиха за нея. Сестрата на дълга. Намразвам тихото й, грижовно присъствие, както затворникът намразва надзирателя си.
::
И разбира се, премълчаното ще е повече от изреченото. В пъти. Моля ви, посочете ми човека, който има смелостта да осезае - и да признае - себе си. Той ще е моят пророк... И сетне - един от моите призраци...
17.03.2011 23:23 -
~
имало едно време на изток
нещо, което не бе наистина сянка на себе си
нещо, което не бе наистина сянка на себе си
17.03.2011 05:18 -
Lost Highway Hotel
cruise me babe
cruci me babe
Търсене
За този блог
Гласове: 382
